Майка на две деца, Юля Зимницка от Харков води летни образователни занимания в Хуманитарния център на „Каритас“ в Русе. Вчера беше последният й работен ден, преди да излезе в почивка, защото през ноември очаква да се роди третото й дете.

Юля пристига в България на 11 март миналата година – дни след началото на войната в Украйна. В малкия си автомобил тогава успяла да събере още две жени и още две деца, освен своите, за да търсят спасение от страха и несигурността. Не иска да се връща към преживяването от пътуването. Подслонява ги възрастно семейство в село край Силистра – роднини на неин чичо. „Хубаво беше, имаше кравички, овце, но контрастът беше огромен, защото идвахме от двумилионния Харков… Преместихме се тук, в Русе. Не знаехме нито дума български език в началото“, споделя Юля. В момента тя говори чудесен български език, защото го учи в курсовете за чужденци, които „Каритас“ организира в Хуманитарния център в Русе.

„Много ми помага това, че учих български език. Срещам се с украинци, които си мислеха, че няма нужда да учат езика, защото уж разбират български, уж езиците са близки, но не е така – сега те имат проблеми да общуват с хората тук, да завържат приятелства“, споделя Юля.

Тъкмо владеенето на езика ѝ помага да започне още едно ново начинание – цяло лято Юля води образователни занимания за деца на бежанците от войната в Украйна в Хуманитарния център на „Каритас“ в Русе. Двайсетина хлапета на възраст от 5 до 15 години практикуват българския си език, докато откриват различни култури, гледат филми и отговарят на творческите предизвикателства, отправяни от Юля към тях. „Много ми е интересно, защото в Украйна водех часове по компютърен дизайн и IT за подрастващи. Детското любопитство ме зарежда“, признава Юля и продължава: „Завършила съм интериорен дизайн. Имах много хубава работа в Украйна – правех дизайн за опаковки на продукти във фармацевтична компания. Толкова е приятно да виждаш собственото си творчество в ръцете на хората… Тук започнах друга работа – като помощник-инженер, после се занимавах с противопожарни сигнализации – не е мое“.

Юля говори и чудесен английски език. Като тръгвали да бягат от войната, много се чудела накъде да поеме, защото собствената ѝ майка живее в Канада. „Имахме визи за Канада, но в началото на войната побягнахме без никакви пари. Там е скъпо, далечно, друг свят. Затова избрахме да останем тук, в България, в Русе“. Разбира се, има и друга причина – поредица поразителни съвпадения, които я срещат с Мартин – новият ѝ спътник в живота и баща на детето, което е на път да се роди през ноември. „Аз и той сме прекосили границата на България в един и същи ден! Само че ние бягахме от войната, а той се е връщал в родния си Русе от Испания след 12 години живот там. И сме родени на една и съща дата – 29-ти, макар и в различни месеци. И той е завършил дизайн, като мен. И неговите родители се казват като моите деца – майка му Ана е като моята Аня, а баща му е Данаил – като моя Даниил“. И двете деца на Юля вече учат в български училища – каката ще бъде осмокласничка в компютърна паралелка, а по-малкият е петокласник наесен.

„Купихме бюро за училище, купихме стол, много навреме ни дойдоха тези парички! Даже сега заради това направихме и ремонт на детската стая!“. Това възкликва Юля, когато става дума за скромните 250 лева, получени по Програмата за еднократно парично подпомагане на бежанци на „Каритас“, осъществявана в партньорство с УНИЦЕФ.

„Преди войната пътувах много – била съм в Италия, в Черна гора, в Люксембург. Не ми е хрумвало да дойда в България, защото си мислех, че много прилича на Крим. А сега, като дойдохме тук, видях, че е различно. Тук розите са огромни и зеленчуците и плодовете са огромни, и доматите, и орехите… Е, и мравките и осите не са малки, но си струва“, усмихва се Юля. Новият живот, който расте в нея, е основният ѝ план за бъдещето. И все пак: „Обичам морето. Някой ден, някога, всички, може би, ще отидем да живеем край морския бряг. Може би“…

Оказаната подкрепа се осъществява от мрежата на „Каритас“ организациите в България, със съдействието на УНИЦЕФ.